Въпреки широкия им спектър, убедеността в първите две категории на таухида не е достатъчна, за да се изпълнят условията за валидността му. За да бъде описан в цялост, трябва към Таухид ар-Руббубия и Таухид ал-Асма уас-Сифат да се добави Таухид ал-Ибада. Това се подчертава от ясните думи на Аллах, с които Той описва идолопоклонниците (мушрикуун), които по времето на пророка (с.а.с.) са били съгласни с много от аспектите на първите две категории. С Корана Аллах задължава пророка (с.а.с.) да им предаде:
„Кажи: „Кой ви дава препитание от небето и от земята? Или кой владее слуха и зрението? И кой изважда живото от мъртвото, и изважда мъртвото от живото? И кой управлява делото?“ Ще рекат: „Аллах!“ ...“ (Коран 10:31)
„И ако ги попиташ кой ги е сътворил, ще кажат: „Аллах!“ ...“ (Коран 43:87)
„И ако ги попиташ кой изсипва вода от небето и с нея съживява земята след нейната смърт, ще кажат: „Аллах!“ ...“ (Коран 29:63)
На идолопоклонниците от Мекка им е било ясно, че Аллах е Създателят, Закрилникът, Господът и Господарят им. Но това знание не ги е правило да са мюсюлмани. Аллах казва:
„И повечето от тях не вярват в Аллах, освен съдружавайки.“ (Коран 12:106)
Коментарът на Муджаахид1 към този аят е: „Описаната им чрез изказването „Аллах ни е създал, грижи се за нас и ни дава живот“2 вяра в Аллах, не ги е спряла да се молят и на други богове, освен на Аллах.“ От споменатия аят става ясно, че отричащите вярата (куффаар) са знаели за независимостта, господството и мощта на Аллах. Всъщност те отправяли отдадено различни видове богослужение към Аллах, като хадж (поклонението в Мекка), даването на милостиня, жертвоприношение, засвидетелстването на отдаденост и дори молитви по време на мизерия и нещастие. Те твърдели дори, че следват религията на Авраам. Аллах откровил следния аят във връзка с това изказване:
„Ибрахим не бе нито юдей, нито християнин, а бе правоверен мюсюлманин, и не бе от съдружаващите.“ (Коран 3:67)
Някои от меканските идолопоклонници вярвали дори във възкресението след смъртта и деня на разплатата. Други пък в Божието предопределение (кадр). Редица доказателства за вярата им се намират в пред-ислямската поезия. Предадено е например, че поетът Зухайр е казал във връзка с наказанието:
„То или се забавя, записано и запазено в една книга за Съдния Ден или се ускорява, за да отмъсти за несправедливостта.“
Антара е казал:
„О дявол, при кого ще избягаш, когато настъпи смъртта, ако Господарят ми от небето я предопредели?“3
Без да взима предвид доказателствата за вярата на меканците и знанието им за съществуването Му, Аллах ги квалифицира за неверници (куффаар) и идолопоклонници (мушрикуун), само защото са се молили и на други богове освен на Него.
От тук следва, че най-важният аспект на таухида е запазването на единството при богослужението, т.е. Таухид ал-Ибада. Всички видове богослужение трябва да се отправят единствено към Аллах, понеже само Той заслужава да Му се служи и само Той може да ни гарантира полза като резултат от нашето богослужение. Освен това няма нужда от какъвто и да е вид посредничество между човек и Бог. Аллах набляга на важността на единствено към него отправеното богослужение, като набляга над това, че истинският смисъл за създаването на хората се състои точно в това и че това е в същото време и същността на откровението, което всички пророци предават. Аллах казва:
„Сътворих Аз джиновете и хората единствено за да Ми служат.“ (Коран 51:56)
„И при всяка общност изпратихме пратеник: „Служете на Аллах и странете от сатаните!“...“ (Коран 16:36)
За хората е невъзможно да разберат напълно смисъла на създанието. Човекът е създаден ограничен и не може да се надява да разбере напълно действията на Създателя си, Който не познава граници. Затова Аллах е направил част от човешката природа това да Му се моли и изпратил пророци и божествени книги, за да разяснят смисъла на създанието. За да могат да бъдат разбрани, тези разяснения се намират в рамките на човешките възможности. Смисълът се състои, както вече казахме, в това да се служи само на Аллах, затова и главното послание на всички пророци съдържа служенето единствено на Аллах: Таухид ал-Ибада. От тук следва, че най-големият грях представлява ширкът – служенето на други заедно или освен на Аллах.
В Сура ал-Фатиха, която всеки мюсюлманин и всяка мюсюлманка трябва да рецитира по време на задължителните молитви – най-малко 17 пъти на ден – се казва в аят №5: „Само на Теб служим и Теб за подкрепа завем.“ Този аят ясно доказва, че всички видове богослужение трябва да са отправени към Този, Който може да им отговори, т.е. към Аллах. Пророкът Мухаммад потвърждава концепцията за единството при богослужението казвайки:
„Когато искате нещо молейки се, го искайте само от Аллах и когато търсите помощ, я търсете само при Аллах.“4
На това, че при молитвите не е нужен посредник, се набляга в много коранични знамения, в които се обръща внимание на близостта на Аллах до хората. Например:
„И когато Моите раби те питат за Мен -; Аз съм наблизо, откликвам на зова на зовящия, когато Ме позове. Нека и те Ми откликнат, и нека вярват в Мен, за да се напътят!“ (Коран 2:186)
„Сътворихме Ние човека и знаем какво му нашепва неговата душа. Ние сме по-близо до него, отколкото вената на шията [му].“ (Коран 50:16)
За да се потвърди Таухид ал-Ибада, е нужно да се отхвърли всяка форма на посредничество или приписването на партньори на Аллах. Моли ли се някой на мъртъвци, за да повлияят на живота на живите, то той приписва с това партньори на Аллах, понеже в този случай при богослужението директната връзка между Аллах и създанието Му е прекъсната. Пророкът Мухаммад (с.а.с.) е казал ясно: „Дуата е ибада.“5
А Аллах – Всевишният – казва:
„Рече: „Нима вместо на Аллах ще служите на онова, което нито може да ви помогне, нито да ви навреди?““ (Коран 21:66)
„Онези, които зовете вместо Аллах, са раби, подобни на вас...“ (Коран 7:194)
Всеки, който се моли на пророка (с.а.с.), на джинове, ангели или така наречени светии за помощт или за да се помолят за него за помощ на Аллах, извършва ширк. Названието Гаус-и-Азам (Al-Ghawth al-A'dham), което е дадено на Абдул-Кадир ал-Джилаани6, представлява също един вид ширк от гледна точка на тази подкатегория на таухида. Дословно то означава „най-големият извор за спасение“ или „най-способният да опази от опасности“ и подобава само на Аллах. Застигне ли ги някое нещастие, някои хора се обръщат с това название към Абдул-Кадир и търсят помощта и закрилата му, въпреки че Аллах е казал:
„Ако Аллах те застигне с вреда, не ще я отмени друг освен Той, и ако те застигне с добро, Той за всяко нещо има сила.“ (Коран 6:17)
На въпроса защо се обръщат в молитвите си към статуи, меканците отговарят съгласно Корана:
„...Служим на тях само за да ни приближават още повече до Аллах...“ (Коран 39:3)
Статуите се използвали само като посредници, но въпреки това Аллах нарича хора с такива практики езичници. Тези от мюсюлманите, които настояват да се молят на други освен на Аллах, трябва да се замислят над това.
Християните, които са повлияни от учението на Саул (Савел) от Тарс (по-късно наречен Паул (Павел/Павла)), боготворят пророка Иисус и се молят както на него така и на майка му. Католическите (и православните) християни имат за всеки случай светия, на който се молят с надеждата, че те могат да повлияят на това, което се случва на този свят. Католиците гледат също така на свещениците като на посредници между тях и Аллах, вярвайки погрешно, че те са по-близо до Аллах заради въздържанието им от полов живот и скромността им, поради което са по-достойни да бъдат послушани от Аллах. Повечето шиитски секти се обръщат – поради погрешната им вяра в посредничеството – в определени дни и часове с молитви към Али, Фатима, Хусеин и Хасан.7
От ислямска гледна точка богослужението (ибада) обхваща много повече отколкото говеенето, плащането на закат (данък милостиня), извършването на хадж (поклонението в Мекка) и жертвоприношението (коленето на курбан). Той обхваща чувства като любов, доверие и страх и то в такава степен в каквато те могат да бъдат отправени само към Аллах. Аллах споменава тези чувства и предупреждава да не се прекалява с тях по следния начин:
„А някои от хората приемат за богове други вместо Аллах, обичат ги, както Аллах трябва да се обича. А които вярват, най-силно обичат Аллах...“ (Коран 2:165)
„[О, вярващи] нима не ще се сражавате с хора, които нарушиха своите клетви и възнамеряваха да изгонят Пратеника? Първом те настъпиха срещу вас. Нима се страхувате от тях? Аллах най-много заслужава да се страхувате от Него, ако сте вярващи.“ (Коран 9:13)
„...Единствено на Аллах се уповавайте, ако сте вярващи!“ (Коран 5:23)
Понеже думата „ибада“ означава „пълна отдаденост“, а на Аллах се гледа като на окончателния законодател, изграждането на една секуларна (светска) законодателна система, която не базира на Божиите закони (шарията) изразява един вид неверие спрямо божиите закони и вяра в правилността на такъв вид системи, което се явява вид отдаване на нещо друго освен на Аллах, т.е. ширк. Аллах казва в Корана:
„...А който не съди според онова, което Аллах е низпослал -; тези са неверниците.“ (Коран 5:44)
Един път сподвижникът на пророка Ади ибн Хатим, който преминал от Християнството към Исляма, чул пророка (с.а.с.) да рецитира следния кораничен аят:
„Те взеха за господари не Аллах, а своите правници и своите монаси...“ (Коран 9:31)
Тогава той казал: „Със сигурност не сме ги взимали за господари (не сме им се кланяли).“
Пророкът (с.а.с.) се обърнал към него и го попитал: „Те не направиха ли забранено (харам) това, което Аллах е обявил за позволено (халал)8 и всички вие също го приехте за харам? И те не обявиха ли за позволено (халал), това което беше забранено (харам)9 от Аллах и всички вие го приехте за халал?“
Той отговорил: „Наистина така направихме.“
Пророкът (с.а.с.) казал тогава: „Чрез това сте ги взели за господари.“10
Това е причината, поради която една важна част от Таухид ал-Ибада е въвеждането на шарията особено в страни, където мюсюлманите са в болшинство. Божият закон трябва да бъде отново въведен в многото така наречени мюсюлмански страни, които се управляват от правителства с внесени от чужбина капиталистически или комунистически конституции, а ислямското законодателство е премахнато напълно или ограничено до сфери с малко значение. Мюсюлманските страни, в които ислямските закони съществуват на хартия, но в които се практикуват секуларни закони, трябва да се върнат към шарията, която обхваща всяка една част от всекидневния живот. Съгласяването с не-ислямски законодателства в мюсюл-манските страни вместо с шарията изразява ширк и вид куфр (неверие). Тези, които са в състояние да променят това, трябва да го направят, докато останалите трябва да се изказват най-малкото срещу този вид куфр и за реализирането на шарията. Но ако и това е невъзможно, то едно не-ислямско правителство трябва най-малкото да се мрази или ненавижда, за да се спечели задоволството на Бог и запази таухида.
Извадка от книгата на Билал Филипс
"The Fundamentals of Tauheed. Islamic Monotheism"
(Основите на Таухида. Ислямския Монотеизъм)
Превод от английски език IfB (islamforbulgaria.com)
Бележки на автора:
1. Муджаахид ибн Джубайр ал-Макки (642-722) е най-изтъкнатият ученик на ибн Аббас. Тафсирът (тълкуването) му към Корана е завършен от Абдур-Рахман ат-Тахир и отпечатан в два тома под заглавието Tafsîr Mujâghid, (Islamabad: Majma’ al-Buhooth).
2.
Предадено от Ибн Джарир ат-Табари.
3. Sulaymân ibn `Abdul-Wahâbb, Tafsîr al-`Azîz al-Hamîd (Beirut: al-Maktab al-Islâmi, 2nd. Edition, 1970, p. 34).
4.
Предадено от Ибн Аббас и събрано в Тирмиди. Сравни an-Nawawi’s Forty Hadith, (English Trans.), p. 68.
5.
Sunan Abi Dawûd, (Eng. Trans.), vol. 1, p. 387, hadith no. 1474
6.
Абдул Кадир (1077-1166) бил директор на едно училище по ханбалитско право в Багдад. Проповедите му (събрани в Ал-Фатх ар-Раббани, Кайро 1302) били стриктно ортодоксални с изключение на някои мистични тълкувания на Корана. Ибн `Араби (1165) го нарича проповедникът на неговото време и твърди, че той заема чин, който го поставя над всичко, което съществува, освен над Бог. Али ибн Юсуф аш-Шаттанауфи е автор на книгата Bahjat al-Asrâr (Кайро, 1304), в която приписва някой чудеса на Абдул-Кадир. Кадирия Суфи Сектата е наименована на него, религиозните й обреди също се отправят към него. (Shorter Encyclopedia of Islam, Pp. 5-7 and 202-205).
7.
Фатима е най-малката дъщеря на пророка Мухаммад, която била омъжена за братовчеда на пророка Али ибн Аби Талиб, а Хусеин и Хасан са синовете й.
8.
Християните обявили за забранено (харам) това да се жени за повече от една жена и женитбата между първи братовчеди. Римско-католическата църква забранява на свещениците да се женят и развода като цяло.
9.
Християнската църква обявила за позволена (халал) консумацията на свинско месо, кръв и алкохол. Някои църкви позволили също така рисунки и статуи, които изобразяват Бог във формата на човек от мъжки пол
10. Записан в Тирмиди.