Тази подкатегория на таухида се състои от пет основи:
1. За да може имената и характерните за Аллах качества да се запазят, Аллах трябва да се представя така както Той сам и пророкът Му Го описват. На имената и характерните Му качества не трябва да се приписват значения, които те нямат. Например Аллах казва в Корана, че се гневи на неверниците и идолопоклонниците. Той казва:
„И за да накаже лицемерните мъже и жени, и съдружаващите мъже и жени, които допускат за Аллах лоша догадка. Над тях да е лошата превратност! Аллах им се разгневи и ги прокле, и приготви за тях Ада. Колко лоша участ е той!“ (Коран 48:6)
Гневът е едно от характерните за Аллах качества. Не е правилно обаче да се казва, че гневът Му означава Неговото наказание, защото гневът е признак на човешка слабост и като такъв не подобава на Аллах. Това, което Аллах е казал, трябва да се приеме имайки предвид, че Неговият гняв не е същият като човешкия гняв и основавайки се на Неговото изказване:
„...Няма подобен Нему...“ (Коран 42:11)
Процесът на така нареченото „рационално“ тълкуване, до което се е стигнало по логичен път, отрича истинската същност на Бог. Аллах се описва сам като жив, хората също са живи, тогава според това „рационалистично“ тълкуване, Бог не би трябвало нито да е жив, нито да съществува. Сходствата между Бог и хората са обаче само в наименованията им, а не във вида им. Когато се използват прилагателни описващи Бог, те трябва да се разбират в абсолютната им форма, без наличие на човешки слабости.
2. Вторият аспект на таухид ал-Асма` уас-Сифат изисква Аллах да се описва така като Той сам се описва, без да Му се приписват нови имена или атрибути. Например, на Аллах не може да се даде името ал-Гадиб (Гневящият се) основавайки се на факта, че Той се гневи, понеже нито Аллах, нито пророкът Му са използвали това име. Това може би е една много деликатна точка, но тя е необходима, за да се предотврати неправилното описване на Бог. Тоест, ограниченият човек не може да дефинира неограничения Господар на човечеството.
3. Аллах трябва да се описва без да Му се приписват характерни за създанията му качества. В Библията и Тората се казва например, че Аллах е използвал първите шест дена, за да създаде Вселената, а на седмия си е отпочинал.1 Затова евреите и християните гледат на съботата или на неделята като на ден за почивка, на който на всяка работа се гледа като на грях. Едно такова разбиране придава на Бог качествата на създанията Му: Той е човек, който се изморява след тежка работа и има нужда да възстанови силите си.2 На едно друго място в Библията и в Тората Бог се изобразява като някой, който съжалява за лошите си дела, така както хората правят това, като открият грешките си.3 Твърдението че Бог е дух или че има дух (душа) напълно руши тази част на таухида. Никъде в Корана Аллах не се е описвал като дух, нито пророкът Му (с.а.с.) е правил нещо подобно в хадисите. Всъщност Аллах описва духа като част от творението Му.4
Основният принцип, който трябва да се следва, когато се описва Аллах е кораничната формула:
„...Няма подобен Нему. Той е Всечуващия, Всезрящия.“ (Коран 42:11)
Чуването и виждането са също така присъщи на хората качества, но когато те се отнасят до Бог, те нямат равни на себе си в перфектността им. Когато тези качества се свързват с хората, те изискват наличието на уши и очи, които не могат да се припишат на Бог. Това, което хората знаят за Създателя е само малкото, което Той е откровил на пророка Си. Затова хората са длъжни да се придържат към този малък лимит. Започне ли човек сам с интелекта си да описва Бог, той рискува да направи грешки придавайки на Аллах качествата на творението Му.
Християните – понеже харесват илюстрациите – рисуват и изобразяват безброй човешки подобия, наричайки ги Божии изображения. По този начин те подготвят почвата, за да може сред обществото да се приеме божествеността на Исус. Те са съгласни с представата за това Бог да наподобява на човек и затова за тях не е проблем да приемат Исус за Бог.
4. Четвъртият аспект на таухид ал-Асма` уас-Сифат изисква Божиите качества да не се придават на някой човек, както например Павла прави в Новия Завет и придава на Мелхиседек, цар салимски от Петокнижието (Битие 14:18-20) и Иисус божествените атрибути да нямат нито начало нито край.
„Защото тоя Мелхиседек, - цар на Салим, свещеник на Всевишния Бог, който посрещна Авраама, когато този се връщаше от разбиването на царете, и го благослови, комуто Авраам отдели и десятък от всичко и който по значение на името си първом е цар на правда, а после и цар на Салим, сиреч, цар на мир, без баща, без майка, без родословие, нямащ нито начало на дни, нито край на живот и, по такъв начин, е уподобен на Сина Божий, - пребъдва завинаги свещеник.“5
„Тъй и Христос не Сам прослави Себе Си, за да бъде първосвещеник, а Го прослави Оня, Който Му е казал: „Син Мой си Ти, Аз днес Те родих“; както и другаде казва: „Ти си свещеник навеки по чина Мелхиседеков“.“6
Някои от сектите на шиитите (с изключение на заидитите от Йемен) са дали на имамите си качеството да са непогрешими7, да имат знания за миналото, настоящето и бъдещето, възможност да променят съдбата и контрол над отделните части на създанията. Чрез това те образуват противници, които притежават от единствените за Бог качества и ги превръщат очевидно в богове.
5. С потвърждаването на единството на имената на Аллах се има предвид също, че имената на Аллах не може да се дават в спрегнатата им форма на създанията Му без да де използва префикса Абд, каето означава „слуга на“ или „служител на“. Някои от Божиите имена като Ра`уф и Рахим са в неспрегнатата им форма допустими, понеже Аллах е използвал някои от тях, за да опише пророка (с.а.с.):
„Дойде вече Пратеник при вас измежду вас самите. Тежко е за него вашето затруднение, загрижен е за вас, към вярващите е състрадателен, милосърден.“ (Коран 7:128)
Но ар-Ра`уф (Най-състрадателният) и ар-Рахим (Най-Милосърдният) могат да се използват само в комбинация с Абд, т.е. Абдур-Ра`уф или Абдур-Рахим, защото в спрегнатата си форма те описват степен на перфектност, която само Бог може да достигне. По същия начин и имена като Абдур-Расул (Служител на пратеника), Аблун-Наби (Служител на пророка), Абдул-Хусеин (Служител на Хусеин) и т.н., с които човек сам се самоопределя като служител на някой друг освен на Аллах, са забранени. Основавайки се на този принцип, пророкът (с.а.с.) е забранил на мюсюлманите да наричат този, които им служи, Абди (мой служител) или Амати (моя служителка).10
Извадка от книгата на Билал Филипс
"The Fundamentals of Tauheed. Islamic Monotheism"
(Основите на Таухида. Ислямския Монотеизъм)
Превод от английски език IfB (islamforbulgaria.com)
Бележки на автора:
1. Битие 2:2 „И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши.“
2. В сравнение с това Аллах казва ясно в Корана (2:255) „...Не Го обзема нито дрямка, нито сън...“
3. Изход 32:14 „И отмени Господ злочестината, за която каза, че ще стори на Своя народ.“
4.
Аллах заявява ясно в следния аят: „И те питат (Мухаммад) за духа. Кажи: „Духът е от делото на моя Господ и ви е дадено само малко от знанието.““ (Коран 17:85)
5.
Послание на свети апостол Павла до евреите 7:1-3.
6.
Послание на свети апостол Павла до евреите 5:5-6.
7.
Мухаммад Рида ал-Музаффар казва в книгата си „Faith of Shi’a Islam“ (Стълбовете на шиитския ислям), U.S.A.: Muhammadi Trust of Great Britain and Northen Ireland, 2nd ed. 1983, стр. 32: „Ние вярваме, че имамът трябва да е непогрешим като пророка, тоест да не греши или да причинява нещо лошо както на себе си така и на останалите, от рождението до смъртта си, желателно или нежелателно, понеже имамите са пазителите на Исляма, който е под тяхното покровителство.“
8.
Ал-Музаффар казва също: „Ние твърдим също, че способността на имамите да получават просветление е достигането на най-високата степен на създанията, която според нас е сила дадена им от Бог. Затова имамът е способен чрез дадената му сила да има информация за всичко, навсякъде и по всяко време.“
9.
Ал-Кхомеини казва: „Наистина имамът заема една уважавана позиция, висок чин, халифата и най-голямата сила и мощ сред създанията.“ (Âyatullâh Musawi al-Khomeini, al-Hukoomah al-Islâmîyah, Beirut: at-Talee’ah Press, Arabic ed., 1979, p. 52).
10. Sunan Abu Dawûd, (Eng. Tans.), vol. 3, Pp. 1385-6, hadith no. 4957.