Буквално преведена думата „таухид“ означава „обединяване“ (описване на едно нещо като цяло) или „изтъкване на единство“ и произлиза от арабския глагол уаххада, който означава „свързвам“, „обединявам“ или „сплотявам“.1 Когато думата таухид се използва във връзка с Аллах (в значението на таухидуллах2) под нея се има предвид осъществяването и „отстояването на единството на Аллах във всички действия на хората, които са свързани пряко или непряко с Него“. Това е вярата, че Аллах е един единствен, без съдружници във властта (рубубия); единствен, без подобен на Него в съществуванието и характерните Му качества (асма` уас-сифат) и единствен, нямащ равен на Себе Си в божествеността и почитта Му (улухия/ибада). Тези три гледни точки образуват основата на подкатегориите, на които обикновено се разделя науката таухид. От части те се застъпват и са до такава степен неразделими, че условията за таухида (ислямския монотеизъм) липсват, ако се пропусне само една от тях. Пропускането на която и да е от гореспоменатите гледни точки се смята за ширк – приписване на партньори на Аллах. В ислямската терминология това е равно на идолопоклонничество.
Подкатегориите на таухида се срещат най-вече под следните заглавия:
1. Таухид ар-Рубубия (Потвърждаване на единството на Аллах) означава да се заяви, че Аллах е един единствен, без съдружници във властта.
2. Таухид ал-Асма` уас-Сифат (Потвърждаване на единството на имената на Аллах и характерните за Него качества) означава да се заяви, че те са уникални и неделими.
3. Таухид ал-Ибада (Потвърждаване на единството при богослужението) означава, че единствено Аллах заслужава да Му се служи.3
Разделянето на таухида на тези подкатегории не е направено от пророка (с.а.с.) или от сподвижниците му, понеже тогава не е било нужно един толкова основен принцип на вярата да бъде разглеждан по този начин. Основите на тези елементи се съдържат обаче в Корана и в пояснителните изказвания на пророка (с.а.с.) и сподвижниците му (Аллах да се смили над всички тях). Това ще стане ясно на читателя, когато по-късно в тази глава изчерпателно се разгледа всяка една подкатегория.
Необходимостта от това аналитично разглеждане на подкатегориите на таухида се появява след разпространяването на Исляма в Египет, Византия, Персия и Индия4 и абсорбирането му към културите на тези региони. Когато хората от тези страни встъпили в Исляма, с тях дошли и някои неща от предишните им религии. Объркване настъпило обаче едва когато те започнали да представят писмено и устно различните им философски представи за Бог, което застрашило концепцията на обикновената унитарна вяра на Исляма. Някои приели дори Исляма само привидно и тайно работили над това да унищожат религията отвътре, понеже не били в състояние да я нападнат отвън. Тази група хора започнала интензивно да разпространява изопачени идеи за Аллах сред обществото, за да разруши първият постулат на имана (вярата) и с него и самия Ислям.
...
При едно задълбочено разглеждане на отделните подкатегории на таухида е необходимо да не се забравя, че те са част от едно цяло, което от своя страна е основата на едно по-голямо цяло – Исляма.
Извадка от книгата на Билал Филипс
"The Fundamentals of Tauheed. Islamic Monotheism"
(Основите на Таухида. Ислямския Монотеизъм)
Превод от английски език IfB (islamforbulgaria.com)
Бележки на автора:
1. J.M. Cowan, The Hans Wehr Dictionary of Modern Written Arabic, (Spocen Language Services Inc., New York, 3rd. ed., 1976), p. 1055.
2. Думата таухид не е термин, който се среща само в Корана или в преданията на пророка. Но тук ще дадем един пример от хадисите на пророка (с.а.с.): Когато пророкът (с.а.с.) изпратил Му`ад Ибн Джабал като губернатор в Йемен през 9 год. след хиджра, той му казал: „Ще отидеш при християните и евреите (Ахл ал-Китаб). Първото за което трябва да ги поканиш е да потвърдят единството на Аллах (юуаххиду Аллах).“ Предаден от Ибн Аббас и записан от Букхари (Muhammad Muhsin Khan, Sahih al-Bukhari, (Arabic-Eng.), Riyadh: Maktabah ar-Riyadh al-Hadeetha, 1981, vol. 9, Pp. 348-9, hadith no. 469) и Муслим (Abdul Hamid Sideeqi, Sahih Muslim, (Eng. Trans.), Lahore: Sh. Muhammad Ashraf Publishers, 1987, vol. 1, Pp. 4-5, hadith no. 27). Тук пророкът (с.а.с.) използва сегашното време на глагола, от който произлиза думата таухид.
3. Ibn Abil-‘Ezz al-Hanafî, Sharh al-‘Aqidah at-Tahâwiyah, p. 78.
4. Южната част на Азия, тоест днешен Пакистан, Индия, Бангладеш и т.н.